Рапсодия in black
Оставих се на вятъра в обятията нeпревзети.
Летя сред хилядите пеперуди жълти...
И виждам майките изгубили деца.
Те плачат всичките с пресъхнали очи...
С пресъхнали от скръб гърла
проклинат Бог. Не вярват в него -
Отнелият единственото им дете.
Какво ли ги очаква?
Безсмислена инерция до края...?!
...И виждам болните от рак -
да молят милост от Небето...
А аз летя към свършека - към онзи черен Мак,
след който няма кръстопът за връщане обратно.
Нарича се - семафорът на бъдещето.
...И виждам всичките нещастни, които няма да се утешат...
Родените от ембрионите с еднаква форма
и предпочетени единствено за смърт
в прашеца тих на жълти пеперуди,
размахващи отчаяно крила...
Но аз летя
и виждам погледи щастливи, предпазени от жребия горчив.
Събират ги, тъй както се събира слънчевото злато
от диви слънчогледи сред мъгла,
в последната илюзия на залеза...
Ще ги очаквам, когато посивеят
от най-нищожния, но неподкупен прах,
дошъл от ноздрите разтеглящи безкрая.
Ще ги очаквам - там - до сенките жетвари,
наточили до бяло лунен сърп...
защото щастието се заплаща с повече и от нещастие дори...
Симфония от дни
с невидим Диригент във фрак...
Но аз летя (оставил се на вятъра)
с очи проболи празнота...
Лицето му съзирам
и хищната усмивка зла... гримасата на времето мистично
с воал от жълти пеперуди...
Изгубих майка и баща...
приятели изгубих...изгубих и безбройно много чужди същества
кремирани от втренчени звезди...
Летя сред тленния им прах...
Над мен космическият вятър вее черна грива
и вкопчен в нея питам се -
дали живях...?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
