rozita-p (Росица)
120 1324
7.10.2010 г., 9:44 ч.

Равносметка 

  Поезия » Друга
596 0 11

Остарях, с много, много години –

уж са двайсет, а сякаш са двеста.

Остарях. Много време измина,

а не мога да спра да ви срещам

 

мои всеки път „първи” любови.

Всеки път нещо свършвате в мене,

всяка носи ми чаша отрова,

а аз все не посягам към нея.

 

Може би като всички ще питаш:

„Докога, накъде, колко още?”

Ала аз не познавам стрелките

и часовник у мене не нося.

 

Аз съм скитник. Душата ми литва,

призоват ли я белите пътища.

Да ме спреш по-добре не опитвай –

най-кошмарни са спрелите сънища,

 

най-коварно е спрялото време,

затова не се хващам за мигове.

Нека всичко от мене да вземат,

но да знам, че след туй ще си идат.

 

Чувствам вече – тежи ми товара

на годините мои и чужди.

Някой ден на последната гара

ще се спра отмаляла, ненужна.

 

Ще погледна назад към следите

от сълзите на всяко начало,

ще сверя там за пръв път стрелките

и полека ще тръгна към края.

 

                                        1989 г.

© Росица Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??