Равносметка
Остарях, с много, много години –
уж са двайсет, а сякаш са двеста.
Остарях. Много време измина,
а не мога да спра да ви срещам
мои всеки път „първи” любови.
Всеки път нещо свършвате в мене,
всяка носи ми чаша отрова,
а аз все не посягам към нея.
Може би като всички ще питаш:
„Докога, накъде, колко още?”
Ала аз не познавам стрелките
и часовник у мене не нося.
Аз съм скитник. Душата ми литва,
призоват ли я белите пътища.
Да ме спреш по-добре не опитвай –
най-кошмарни са спрелите сънища,
най-коварно е спрялото време,
затова не се хващам за мигове.
Нека всичко от мене да вземат,
но да знам, че след туй ще си идат.
Чувствам вече – тежи ми товара
на годините мои и чужди.
Някой ден на последната гара
ще се спра отмаляла, ненужна.
Ще погледна назад към следите
от сълзите на всяко начало,
ще сверя там за пръв път стрелките
и полека ще тръгна към края.
1989 г.
© Росица All rights reserved.
