Равновесие

yaniuz1 (Яни)
50 123

28.11.2009 г., 1:15 ч.

Поезия » Друга

1024 0 3

Небето страдаше с ранено тяло,

подпухнало от лепкав дим.

То пъшкаше светкавици

и бе облечено във мръсно бяло.

Изглеждаше ужасно.

Небето беше остаряло като нас -

работещи и недоспали,

забравили за себе си и не говорещи,

когато сме сами.

Така лицето му покриват пак звездите,

за да излъскат външния му вид

и пак възглавници подреждат те

за грешното ни тяло…

Разбирам, че е трудно,

но по традиция да помълчим -

защото да говорим вече няма смисъл.

Да чуем как крилатата ни мисъл

ще полети напред далеч -

чак към нас самите и звездите ни,

върху които спим, сънувайки кошмар

за тишината във душите…

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.