Равновесие
Небето страдаше с ранено тяло,
подпухнало от лепкав дим.
То пъшкаше светкавици
и бе облечено във мръсно бяло.
Изглеждаше ужасно.
Небето беше остаряло като нас -
работещи и недоспали,
забравили за себе си и не говорещи,
когато сме сами.
Така лицето му покриват пак звездите,
за да излъскат външния му вид
и пак възглавници подреждат те
за грешното ни тяло…
Разбирам, че е трудно,
но по традиция да помълчим -
защото да говорим вече няма смисъл.
Да чуем как крилатата ни мисъл
ще полети напред далеч -
чак към нас самите и звездите ни,
върху които спим, сънувайки кошмар
за тишината във душите…
© Яни All rights reserved.
