Равновесие до теб
В сълза от споделени думи
се стапям...
Сълзата има си сърце.
Мъничко, студено,
ледено.
На облак се катери.
В мрачина ни намери.
Има си луна. Тя е жива.
Сълзата е
учтива
и има море
под краката й.
Бягането й е мистериозно
като космос
без граници
и с неясни мотиви.
Ще се появи ли
на ъгълчето на устните
усмивка?
Подлудена отново
е тази сълзичка.
С форма на круша.
Цвят на небе.
Спомен за остров.
Горчива постеля.
Танцува под смисъл
над бездна от думи
и някой безумен
протяга ръка.
Това съм аз,
а ти си ти
и ме обичаш
дори извън същината ми.
Дори когато съм
лоша от сълзи
и смръщвам лице.
Страх те е,
че се ранявам
с тези светкавици,
блеснали в очите ми.
Хващаш ги с ръце,
прозират през кожата ми.
Да съм красива значи
да съм спокойна,
а аз не съм,
но ти ме обичаш.
Бурята има капризи,
но ти ми напомняш,
че нейният вятър
се равнява на
потрепване на кожата,
импулс за прегръщане,
хващане на нещо.
Утихване...
До теб...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
