Равновесие до теб
В сълза от споделени думи
се стапям...
Сълзата има си сърце.
Мъничко, студено,
ледено.
На облак се катери.
В мрачина ни намери.
Има си луна. Тя е жива.
Сълзата е
учтива
и има море
под краката й.
Бягането й е мистериозно
като космос
без граници
и с неясни мотиви.
Ще се появи ли
на ъгълчето на устните
усмивка?
Подлудена отново
е тази сълзичка.
С форма на круша.
Цвят на небе.
Спомен за остров.
Горчива постеля.
Танцува под смисъл
над бездна от думи
и някой безумен
протяга ръка.
Това съм аз,
а ти си ти
и ме обичаш
дори извън същината ми.
Дори когато съм
лоша от сълзи
и смръщвам лице.
Страх те е,
че се ранявам
с тези светкавици,
блеснали в очите ми.
Хващаш ги с ръце,
прозират през кожата ми.
Да съм красива значи
да съм спокойна,
а аз не съм,
но ти ме обичаш.
Бурята има капризи,
но ти ми напомняш,
че нейният вятър
се равнява на
потрепване на кожата,
импулс за прегръщане,
хващане на нещо.
Утихване...
До теб...
© Йоана All rights reserved.
