Намирам себе си в думите, които премълчаваш.

Ъгли не крият вече истината в твоите очи.

И монолога, който с поведение ми преподаваш, 

преглъщам Его-то си… Истински горчи.

Напуканите устни вече не проронват: “Здрасти!”

И два пасива разминават се, издигнали около себе си стени.

Душевността лишена е от страсти, 

наоколо заформят се сплетни.

Какво делим? Къде е онзи усет за допълване? 

Нали причината за запознанство е провокиран интерес? 

Какви са семената в почвата наречена доверие, 

кое от тях ще се наложи, вземайки превес?

Ще мога ли отново да усетя твоята енергия? 

Защо, когато сетя се за тебе плача без сълзи?

Очите пред устата ли са с привилегия, 

че виждайки те, мисля твърде дълго, а устата ми мълчи?

Не искам да запомням дати, дни… 

Моментите за мен са важни, точно те са, ‘дето имат смисъл.

Човек съм, а човек греши… 

А, хилядите извинения са редовете, ‘дето съм написал.