Твоята суетност!?

Не, не ме рани.

Тя премина като мълния

                                 през душата ми

и само за миг,

                                за миг я тя смути.

Хайде, стига!

Колко сила имаш ти?

Колко въздух дробовоте ти

                                     опушени поемат?

Колко камъни и пясък

             джобовете ти издънени събират?

Николко, нали!

Но един тежък,

с остри ръбове,

              пропукан камък носеше в сърцето си.

Ти за него не себе си,

                                       а мене ме виниш.

Ще ти кажа,

                     люляля съм се вечно

                                    в  люлка от чужди вини,

сега притурих и твоята

и по чудо тя  - люлката,

преметната на жилавия клон

на къси честоти се укроти.

А ти?!

Добре направи,

                            че разкъса сърцето си.

Грабна камъка и го запрати

към огледалната повърхност

на езерото с бистрите води.

Смути тишината.

Изсмя ти се планината,

                            а ти - за да я надсмееш,

напи се с росата по тревата,

изцедена от илюзията блага,

че има нейде път към добротота.,

че води той към връх,

забулен с булото ефирно -

храм на красотата.

Ех, сънища...

Илюзии....

Мечти без покрив.

А над нас небе, небе, небе...

Със слънце през нощта,

със звезди, с безброй луни ....

....................................................

Това наяве ли е?

Сън ли е?

Гръм и трясък.

Разсънвам се.

Сърцето ми разкъсва се

                           от метеоритен сблъсък.

Изсипване на пясък...  

После?

После побеляла тишина.

Ти  прав си, скъпи,

най - сигурно в локви с пясъчни дъна

                                  звезди и луни ловят се.

Но кажи ми.

Кажи ми без думи.

С поглед ти кажи ми.

Дали е джентълменско

                                        да се изтръгнеш

от тъмнилката на пустота

чрез поломената тишина

над езерото огледално,

над което едвам- едвам

се полюшваха листата

                                     на върбата?

Миг на болка

                         от кинжален удар.

Миг – посякъл на лъчи безчет

                     набръчканата моя чест.

Миг – начало на танца

на милион вълнички

към брега заплували,

на самотат опушения лик

без страх,

без свян

помилвали, измили.

После?

После пак тишина...Покой.

Над сънната повърхност на водата

не трепват вече,

не танцуват листата на върбата.

Начало ново.

На какво ли?

На помъдряване

                            след разчупени окови:

и на плътта,

и на душата.

Миг на благадарност свята към съдбата

За подаръка й чуден –

                                   вечния покой и светлината.

Да! Мъдростта се ражда в миг

                             с болка – вик

разкъсала със трик

                                  белия пашкул на самотата.

12. 07.1999

Самадхи