Раздяла
С мъчително чувство затварям вратата.
Сърцето ранено боли ли, боли …
И сякаш с олово са пълни краката.
Душата безмълвно крещи ли, крещи …
Неистово трудна е тази раздяла.
Безумно обичам те, моя любов!
Аз теб да оставя реших отмаляла,
без мен да градиш и създаваш живот.
Дано да намериш жената, която
ще може за тебе стрелките да спре,
студените дни да превръща във лято,
а сутрин да прави страхотно кафе!
Откраднати мигове даже да можем
понякога двамата с теб да делим,
това не ще стига (дори да се лъжем),
и себе си после сами ще виним.
Прости ми, че май те подведох неволно
и планове смело със тебе градих.
Мечтите предадох, и то доброволно,
и теб безразсъдно така нараних.
А болката трудно ще е да лекувам.
(Ще можеш ли някога да ми простиш?)
Без теб да живея, а теб да бленувам –
това е присъдата моя, уви.
Ще скътам дълбоко безкрайната нежност,
ще помня докрай споделените дни,
страстта, след която струи безметежност,
и двете объркани сродни души!
Но днес, ти любов, превърни ме във спомен.
И тихо пострадай, дори поплачи…
А сетне, изправен и силен, отново
ти своето щастие пак намери!
Веси_Еси (Еси)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Еси Всички права запазени
