Под кестена си казахме нещата
и после всеки тръгна сам нататък.
И всеки свойта болка сам прегърна.
И никой след това не се обърна.
И бяхме заедно, но разделени,
усмихвахме се, а сме наранени,
прегърнахме се като за последно,
но може би така бе редно.
Ще търсим пътища, за да забравим,
за да се гмурнем и удавим.
И може би съдбата ще ни събере,
или по-скоро не...