*   *   *

– Остави сълзите на земята –

   ми каза ангелът крилат. –

   Ела със мен във Небесата.

– Но как...? Аз тъй...

– Не се тревожи за крилата,

   ела, видя ли, че летиш?

– Но как?

   Нали аз само ходя по земята?

– Как само ходиш? Я се виж!

– Наистина летя! Хвани ме!

– Не се плаши.

   Повярвай ми, летиш.

– Но как става тъй?

   Как летя без крила?

– Казах ти вече, приятелко моя,

   не се тревожи и ела.

– А защо ми се струва тъй лека земята?

– Такава е. Тук отвъд времената...

– Отвъд...!?! Къде?!

– Тук, тук. В нощта на светлината.

– И значи, че през тази вечер...?

– Най-точно я наричай Вечността.

– И искаш да кажеш, че Той...

– Вече те чака тук, у дома.

– И мислиш, че ще ме приеме?

– И ще те прегърне при това.

– Въпреки че аз тъй често

   Го изпусках от свойта ръка?

– Точно така, приятелко моя,

   ще те приеме въпреки това.

   Понеже щом Го изтървеше

   пак Него търсеше сама.

– О, моля ти се, ангелче крилато,

   Кажи ми истина ли е това?

   Май всичкото, което виждам

   е блян във моята мечта.

   Кажи къде съм

   и какви са тези нежни гласове?

– Вестят за Него. Вече идва.

– Кажи ми честно, спя ли?

– Не.