Разговор с тишината
Здравей, тишина! Като цезар на хълбок полегнала,
ти преяде ли днес със солени и сладки слова?
И сега ги преживяш унесено сякаш са земели,
не изровени корени в нашия сух кръговрат.
Запомни със слуха на водата и моята истина.
Ето, слагам печата на водния знак от сълза.
Ако думата скита без дом, недодялано писана,
значи някой е смесил с мастилото сок на лоза.
Ако боса в дъждовния ден се дотътри до прага ти,
покани я. Тя може би носи от ангели вест.
Или дяволът вече не вярва на птиците хванати
и отваря вратата на някой човешки кафез.
Пожали я тогава и чуй как е минал животът ѝ.
Тя лети без крила на корици и шумен парад.
Но без нея за залък и вино безгласно ще просите
и звездите със своя космически студ ще горят.
И тогава, бъди, тишина, и амвон, и акустика.
Изпояж празнословния говор. Стори ѝ добро.
Нека тя да звучи като скъсана струна без музика,
но да има за струна човешкото ляво ребро.
И кой знае, там някъде, скрито в недрата нa зимата,
чака още сакатото птиче да клъвне сълза.
И далече отвъд е прошепнала майка безименна
натежала утеха с последния дъх на гласа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Цонева Всички права запазени
