Разговор със живота
Разговор със живота
Пак си свъсил рунтави вежди
под калпак от есенна шума,
поглеждаш към мене небрежно,
без да отрониш ни дума.
На пръсти тревожна минавам
в сянка, край пътя увиснала,
все се със теб съобразявам -
не смея да се здрависам.
Каквото поиска, ти дадох -
и чувства, и вопли, и страст,
и в нощи самотни сподавях
в гърлото сълзи без глас...
Ето ме! Пак съм изправена
под лазурното звездно небе,
дори и от тебе забравена,
още бие мойто сърце.
Чувам как вятърът свири
в прохладната вечер отсреща,
носи любов непринудена
с вино червено и свещи...
На пръсти край тебе ще мина,
без да смущавам съня ти,
в сияйното утро - двамина,
усмивки на теб ще изпратим.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
