Всяка вечер в тъмнината очаквах

твоите стъпки тихи да чуя.

При мисълта си за тебе поплаквах,

исках в сърцето ти пак да нахлуя.

Копнеех за нощ споделена и чиста,

в прегръдка телата си да изгубим.

Да погалиш душата ми, сякаш мъниста

и шеметно с тебе пак да се влюбим.

Не може любовта ни да е толкова кратка,

няколко години само да трае.

Искам като в началото, жадуващо сладка...

Сърцето да спре да обича... Не знае!

Дали е възможно в мен пак да се влюбиш

искрено, чисто... както първия път,

с обич в очите до мен да се будиш,

да усещам дъха ти по моята плът.

Но времето може това да покаже,

дали възкръсва наистина любовта...

Става ли по-силна след бурята даже

и възвръща ли и се пак стойността?

Илиана Маринкова