Разминах се между двама непознати
Просто минавах.
Мислех си: ще се шмугна между
вас, не ми обръщайте внимание.
Жената стоеше отпред, мъжът –
отзад, а аз се озовах помежду им
точно когато тя взе решението
(какво я накара?) да тръгне назад,
а на него скимна да стъпи напред.
Тя е невинна, все още не са
измислили хора с очи на гърба.
Обаче той ме видя или можеше
да ме види. Може би ходя бързо.
Може би рязко съм прекрачила
пътя му, миг след момента, когато
сигналът е вече изпратен и той
тръгва да стъпва напред. Може би
не съм му дала време да вземе
ново решение, да предотврати
неизбежното, да поправи света.
Станалото – се случваше.
Той стъпва към мен. Тя стъпва към мен.
Може би той отива към нея.
Може би тя се връща към него.
А аз стоях между тях, излишна
и присъстваща.
Не ме бяха предвидили. Затова пък
ме приклещиха. Нямах изход.
Ще правя ли нещо сега? Ще остана ли?
Да ги смъмря? Че ме спряха от инерцията
на движението. Да бъдеш затискан
от тях е като да стоиш между два таралежа.
Щяха да ме смачкат. Още малко и вече
щях да съм премазана. Не ме виждаха,
бяха се устремили твърде – разумно е
да избягам. Извих кръста си като
спирала, левият си крак надясно, десния
пречупих, ръцете се прибраха инстинктивно,
не исках аз да ги докосвам. Мъжът и жената
са от лава. Ако се докосна, ще умра.
Сега съм силна, но тогава…
„Ще успея да не ви попреча“ мислех си.
И ето избягала съм им.
Разминах се между двама непознати