Има обич която, не признава закони,
а прегръща с усмивка - поредният ден.
Целуваме в сънища своите спомени
и живеем живота добре осланен.

Обичаме бавно и претегляме всичко.
Премълчаваме даже което мълчим.
Целта е една - да не спрем да обичаме.
Законите? Те са - коминният дим.

Рамкираме бавно живота с закони.
Сякаш вече забравяме, какво е човек...
Натискаме копчета и Гугъла молим
или подпитваме интернет-интелект...

Но как се затваря обичта в сива рамка?
В двоична система, безкрайност боли.
Къде ни е стъпката? Къде ни е сянката?
Къде са свалените с думи звезди?

Животът напредва, но усет е нужен.
Обичта не признава натиснат бутон.
На дявола всички, наложено служим.
Обичта е Вселена. Тя няма закон!