Петър1 (Петър Димитров)
75 4682
20.03.2021 г., 20:28 ч.  

Гълъби 

  Поезия
1374 6 8

Нетрайни мигове безкрайно щастие -

препускащи коне към утрото

ме водят за ръка през тротоари пусти.

Заспалите сърца:

невинни чувства;

устни чакащи;

сияния от върхове

и падане -

предали сте ме,

аз повярвах ви.

След всичкото напусто бягане

пристига утрото:

където трябвало е

и за който знае.

Издишат храмове запуснати -

сърца от камък непогалени.

Целуват ме крилете пърхащи -

отлитат някъде.

Отлитат някъде.

Къде сте някога, наивни гълъби,

деца, приятели, душа на вятъра?

© Петър Димитров Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Зорница!
  • Красота!
  • Благодаря ви! Аз нямам класическо литературно образование, и ми личи. Старая се да не злоупотребявам с думите, но още не съм успял да го постигна напълно. Понякога само душата се появява, и всеки я изразява както и колкото може: един пише за болките си, друг - за радостите, а трети - за своите страхове и надежди. Някъде там съм и аз: между пробуждането и зората.
  • "Наивните гълъби, деца, приятели на вятъра" са в сърцето ти!
    Хубава и вдъхновена вечер!
  • Уникално!
  • разплака ме
  • Това е едно тъжно стихотворение, а за по-хубавото съм съгласен.
  • След всичкото безкрайно щастие, утрото събужда ново "напусто бързане". Мисля, че трябва да се отделят по-хубаво минало и настояще. Или поне пространството на храма да бъде съизмеримо с лирическите чувства.
Предложения
: ??:??