Гълъби
Нетрайни мигове безкрайно щастие -
препускащи коне към утрото
ме водят за ръка през тротоари пусти.
Заспалите сърца:
невинни чувства;
устни чакащи;
сияния от върхове
и падане -
предали сте ме,
аз повярвах ви.
След всичкото напусто бягане
пристига утрото:
където трябвало е
и за който знае.
Издишат храмове запуснати -
сърца от камък непогалени.
Целуват ме крилете пърхащи -
отлитат някъде.
Отлитат някъде.
Къде сте някога, наивни гълъби,
деца, приятели, душа на вятъра?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Димитров Всички права запазени
