Разумът приспивам вечер

Тихо, да не чуе... тихичко ми говори.

С прости думи ми разказвай

за далечни светове.

И за вярата кажи ми.

Може и за любовта.

За доверието между хората.

За човешката им доброта.

Че парите са излишни.

Че живеем сто лета.

Тихо! Тихо говори! 

Не, не ти се карам!

Пулсът ми се ускори!

Не... със теб не споря!

Стига! Ще ме умориш!

Еее! Не ме наказвай!

Искам да те слушам! 

Да, кажи?!

Само тихо говори...

разумът, за да не чуе...

Че не ще прости.

Той видял е много лошо.

Все такива ми реди.

Колкото било опасно

в късна нощ сама да си вървя

дваж било по- по-опасно

на мъж да му се доверя.

Каза ми, че са били измамни.

Че тъмни сметки правели в зори.

На хората - били неверни -

никога да не подавам аз ръка.

Каза и за пътя... бил тъй стръмен.

И осеян с прашни корени с бодли.

И за любовта разказа.

Приказка кошмарна сътвори!

Хайде де, сърце горещо!

Говори ми... говори...

Тихо нещо мило ми нашепвай.

Честичко каканижù.

Хубаво ми е привечер да те слушам.

Тихо... тихо говори...