Гробът ми, е ясно, два кубика.
Запълнени отново после с пръст.
В ковчег от мукава плътта ми ще натикат
и на живота ми ще бъде сложен кръст...
Дали е нужно да му правя равносметка?!
Бях, спрях да бъда, и умрях.
Не се приучих да живея в клетка
и нямам, май, пропуснат грях.
Изневерявах, пиех, биех се, желаех,
крадях и имах много богове
в нозете, на които се прекланях...
(... и някой надарих с дете...)
Но бях щастлив, когато давах някому...
за миг дори... божественост, мечти...
Когато думите покълваха в душата му
и тези кълнове поливаха сълзи...
Да, бях ленив и мразех, и ме мразеха,
но аз умирах всеки път
приятели, когато ме предаваха...
Това е само недостойна смърт!
А другото... е тленът на плътта ми,
под два кубика слягаща се пръст.
Земята няма как да погребе духа ми,
сред вятъра, усмихнат
и сочещ среден пръст...
© Марин Урумов Всички права запазени