Гробът ми, е ясно, два кубика.

Запълнени отново после с пръст.

В ковчег от мукава плътта ми ще натикат

и на живота ми ще бъде сложен кръст...

Дали е нужно да му правя равносметка?!

Бях, спрях да бъда, и умрях.

Не се приучих да живея в клетка

и нямам, май, пропуснат грях.

Изневерявах, пиех, биех се, желаех,

крадях и имах много богове

в нозете, на които се прекланях...

(... и някой надарих с дете...)

Но бях щастлив, когато давах някому...

за миг дори... божественост, мечти...

Когато думите покълваха в душата му

и тези кълнове поливаха сълзи...

Да, бях ленив и мразех, и ме мразеха,

но аз умирах всеки път

приятели, когато ме предаваха...

Това е само недостойна смърт!

А другото... е тленът на плътта ми,

под два кубика слягаща се пръст.

Земята няма как да погребе духа ми,

сред вятъра, усмихнат 

                    и сочещ среден пръст...