Реквием за една муза
Или исто(е)рията на моята поезия...
Аз пиша... не... аз пишех стихове...
от болката се раждаха един след друг.
Изписах и изхвърлих много листове
и с тях от себе си частици всеки път.
Изливах си душата (за да не боли)
и късах си сърцето на парчета,
писалките топях в солените сълзи
и ги превръщах в думи и сюжети...
И писах за несподелената любов,
и за предателства, разбили ме отвътре.
Кълнях сърцето си и молех за живот
без болка, а мечтите да се сбъдват...
И бяха стиховете ми като деца
разплакани с протегнати ръце,
а аз смутено ги показвах на света
с надеждата, че болката ще спре.
Уви, не спря...
Ръцете продължиха да изливат
на чувствата ми лавата във черни редове
и думите по малко ме убиваха,
душата се превърна в пясъчно море...
... Но аз не спирах и със всяка дума
потъвах в дяволския мрак на самотата,
мислите ми се превръщаха в куршуми...
Оставаше ми малко... Но... почакай...
... От лудостта на крачка някой ме прегърна,
две нежни длани ме измиха от студа,
сърцето ми изхвърлено се върна,
а с него чувство непознато ме заля.
Мастилото пресъхна със сълзите,
използвах си ръцете да прегръщат,
от белите листа направих птици
към миналото да не се обръщам.
Писалките заключих във ковчеже,
завих ги с музата и мислите си черни,
на гроба посадих две стръкчета надежда.
Да пиша спрях, но любовта намерих...
13.02.09
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Биляна Битолска Всички права запазени
