Животът - такъв, че търсим с кой да го вървим и кой да ни изпрати,
да стиска нашата ръка във сетния ни час.
И нямат никакво значение сълзите, които после са проляти,
щом човекът няма го и не е вече между нас.
Изплуват спомени, когато сме приседнали във тишина…
Докосваме със тежест и въздишка немия, бездушен мрамор…
Устните ни се сливат във нелепа кривина,
и думите не стигат, за да се опише този траур…
Облечени сме в черно, толкова опечалени…
Като души от слънцето лишени, обгърнати във мрак…
Прехвърляме на ум възможностите пропилени,
очите давейки се търсят изход от душевния батак.
Остава нещо да ни стяга във сърцето!
Една усмивка на човекът ще продължава да живее в нас…
И щом го носим в себе си, посял е той зрънцето,
на душевността, житейският компас.
Цветя за уважение на гроба ще положим.
Най-често бели хризантеми… Символ на дълголетие и мъдрост.
Запалваме и свещ в пръстта, като израз на смирение,
за болката в гърдите няма възраст.
© Съби Седник Всички права запазени