1

Над селото се спусна мракът нощен,

покри се планината с черен плащ.

Все същият, какъвто беше снощи,

на златната луна другар и страж.

 

Но още нещо с тази нощ се спусна.

Зловещо и невидимо създание,

дотолкова опасно и безчувствено,

че нямаше ни мозък, ни съзнание.

 

А щом зората пукна и започна

за хората пореден ден навън,

те вдишаха създанието нощно,

заби се то в телата като трън.

 

Започнаха да вехнат млади, стари.

Почерниха се хора, домове.

Не знаехме що можем да направим,

туй черно наказание да спре.

 

Заключихме се в къщите, замряхме.

Не смеехме да шетаме навън.

И работа, и празниците спряхме,

живеехме в тревоги или в сън.

 

Но всичко проумяваме най-ясно

когато навести и лично нас.

Та щом дойде прокобата опасна,

разбрах че жертва следваща съм аз.

 

Когато няма вече що да губим,

решени сме на крайности дори.

И тръгнах да потърся лек и чудо,

което от смъртта да ме спаси.

 

Живееше в землянка из гората,

една жена, нарочена за лоша.

Прогониха я преди време хората,

че дявол я белязал за магьосница.

 

Не знам с какво бе точно прегрешила,

но някога разказваха ми нашите,

че имала познания и сили

които нечовешки са, и плашели.

 

С години в тази част на планината

където тя отиде да живее,

не смееха човеци да припарят.

А днес си позволявам да посмея.

 

2

Боляха ме гърдите като вдишвах

от въздуха кристален на Родопа.

Не хранех се, на вкус не сещах нищо.

Насила хапвах печени картофи.

 

С усилия големи аз намерих

землянката на вещицата стара.

Но беше празна, само в две манерки

намерих зле миришеща отвара.

 

Очи затворих, вкус така и нямах,

изпих до дъно там каквото беше.

А после разболяното ми тяло

на пода на землянката се свлече.

 

Очите си когато пак отворих,

разбрах че домакинята е тук.

Миришеше на супа и на джоджен,

на топъл хляб, и може би на лук.

 

Когато тя разбра че съм разбуден,

до мен приседна и ме заговори:

- Навярно си обзет от странна лудост,

та тук дошъл си лекове да молиш.

 

Нали с тояги гонихте ме всички,

прокуди ме човешкото ви племе.

А мъкнете си малките душички,

да търсите спасение при мене.

 

Защо реши че аз съм ви простила,

че с милост греховете ви ще трия?!

Не мислиш ли, че в мене гняв съм скрила,

че мога с него днес да те убия?!

 

Изпитах срам, но тихо отговорих:

- Аз тъй и тъй умирам, виждаш ясно.

Не знам с това как сам да се преборя,

затуй дойдох, макар да си опасна.

 

Дори да ме убиеш - що ли губя?

Пожалиш ли ме - пак до дни умирам.

Дори сега съм стреснат и учуден,

че в този свят аз още се намирам.

 

Но искам да ти кажа зло че иде,

и както мен сега е повалило,

ще дойде и при тебе, и ще видиш

че в мен по-зло от тебе се е скрило.

 

Затуй, отрано с него запознай се,

и лек търси, от дявол или бога.

Пък ако го намериш, постарай се

и мен да излекуваш, ако можеш.

 

А аз ти обещавам да те върна

сред хората отново да живееш.

Животът ти в човешки да превърна,

и да ценят което ти умееш.

 

Замисли се магьосницата стара,

въздъхна тежко, па ми рече тихо:

Това, което каза ако спазиш,

ще ти помогна да останеш с живите.

 

Видях че пил си моята отвара,

така за миг отложил си смъртта си.

Но още нещо трябва да направиш,

та огънят във тебе да угасне.

 

- Кажи ми, ще направя всичко както

ми кажеш да направя, до подробност.

Тогава тя отвори стара ракла,

оттам извади моята възможност.

 

3

Това бе кост от рибешка глава,

но риба аз такава не познавах.

Помислих че е някаква шега,

че вещицата с мен се подиграва.

 

Но тя ми каза с глас студен и прям:

– Такава риба трябва да намериш.

Ще търсиш в мрака, трябва да си сам,

а дрехите ти тъмни да са, черни.

 

– Но, що за риба, боже, е това?

Прилича на пъстърва, но дали е?

Това е като дяволска глава…

къде да я потърся, де се крие?

 

В клототника сред ждрелото иди.

Но трябва под луната да е, нощем.

Водата след въртежа проследи,

щом минеш, продължи надолу още.

 

Това е риба, като мен проклета.

Попаднала в капана на скалите,

на мрак и студ в подземното обречена,

изгубила цветът си и очите.

 

Това е бяло, сляпо същество,

храната му сред мрака е оскъдна.

Затуй внимавай, че дори едно

най-страшните кошмари ще ти сбъдне.

 

Ще вземеш тази течност, намажи

ръката си до лакътя със нея.

Там в мрачната вода я потопи,

и рибата от стръв ще полудее.

 

Виж челюстите, зъбите по тях.

Със прилепи се храни, та са силни.

И щом захапе някоя някоя от тях

ръката ти, ще плисне кръв обилно.

 

Хвани я здраво, после излезни

по-скоро, че кръвта ти ще повика

и други от незнайни дълбини,

та миг да нямаш даже да извикаш.

 

Навън като излезеш, час по-скоро

при мен да дойдеш с тази риба бяла.

Че тя е лек за страшната отрова

която да те строви е успяла.

 

А аз ще я втечня, ще й добавя

от билките вълшебни на Родопа.

И лек за всички в село ще направя,

а вие… ще ми върнете живота.

 

Да беше друг момент - да се изплаша.

Кой иска да го хапе нещо в мрака?!

Но нямах избор друг или пък начин,

смъртта отвън зад ъгъла ме чака.

 

4

Не можех да отлагам нито час,

изчаках само месец да изгрее.

И рибата да търся тръгнах аз,

преди страхът в душа да се разлее.

 

Сред ждрелото били ли сте в нощта,

сред сенките и звуците природни.

Не сте ли?! Ами, пробвайте тогаз.

Ще сетите вкусът на Невъзможното.

 

Пристъпих аз в прозиналата бездна,

до дъното се спуснах, онемях.

Не знаех как отново ще излезна

от мястото зловещо, дето бях.

 

Преминах през въртежа слепешком,

след него продължих в тунел безкраен.

И чувствах че нахлувам в нечий дом,

а някой ме следи със взор потаен.

 

Посока следвах, движех се напред

докато сетих бездната пред мене.

Миришеше на камък и на мед,

водата още беше до колене.

 

Но с крак усетих че на стъпка още,

пропада дъно, а вода студее.

Тук само риба ще успее нощем

напред да продължи и да живее.

 

Намазах си ръката с течността,

зловоние усетих нетърпимо.

А после бръкнах в мрачната вода,

и чаках нечий зъби да се впият.

 

Клечах така, от студ и страх треперех.

Помислих си дори че ще умра.

И тъкмо ме обземаше неверие,

когато тъй ужасно заболя,

 

че тялото скова се, ум зачезна.

За миг дори изгубил съм съзнание.

Но бързо осъзнах че в тая бездна

успях да хвана странното създание.

 

Борбата беше кратка, но жестока.

Костта ми счупи дяволската твар.

И дърпаше ме хищно към дълбокото,

съдбата си играеше със зар.

 

Успях да сграбча рибата по-здраво,

и борейки се, мъкнех я навън.

Излязох, вече стъпвах върху камък.

Помислих че е само страшен сън,

 

Но жива беше рибата до мене.

Побързах да я вържа във чувала.

А после тръгнах, нямах много време.

Луната бе в безмълвие замряла.

 

Занесох я на вещицата стара,

а после съм припаднал на леглото.

Три дни и нощи непробудно спал съм.

В съня си пиех нещо и се потех.

 

5

Сред живите отново да се върна

помогна ми магьосницата стара.

Тя рибата втечни, и я превърна

в спасяваща ме от смъртта отвара.

 

Но беше тя самата удивена,

че рибата бе толкова голяма.

Но явно за живота, без съмнение,

формати и размери точни няма.

 

Ръката си погледнах и се стреснах,

не беше просто счупена, а липсва.

За риба като тази беше лесно

съвсем да я отхапе, щом поиска.

 

Е, нищо… без ръка, но ще живея.

Така ще помня случката вовеки.

Сега ще трябва само да успея

да върна тази вещица във селото.

 

Когато ме видяха, пребледняха.

Отдавна бяха сигурни в смъртта ми.

В постелите си смъртни още бяха,

а аз им носех лек и… моите рани.

 

Извиках ги, излязоха смутени.

Разпитваха надълго и широко.

Разказах им какво се случи с мене,

за случката на метър от дълбокото.

 

За рибата разказах, за отварата,

и как спаси ме старата магьосница.

Да пият всички лек против заразата,

пък свърши ли, ще ида пак още.

 

Но казах и че дадох обещание,

да върнем таз лечителка обратно.

Та дом да й дадем и почитание,

че ни спасила селото камАтно.

 

Те скочиха ми с вили и лопати,

потрошиха ми стомните с лекарството.

А после ме прогониха в гората,

че идвал съм “на дявола от царството”.

 

Прибрах се пак при старата магьосница,

че в селото не смеех да се върна.

А хората измряха в къщи-гробници,

пък аз живеех - волен, но прокЪлнат.

 

6

Но щом замлъкна призрачното село,

и никой ни не чакаше с тояги,

дойдохме пак във къщите си бели,

и често си говорехме на прага.

 

След три години тя ме изостави,

остави мъртво тяло в тиха стая.

Дали сега гори на адски клади

или е ангел бял - това не зная.

 

Във рибният чувал положих леко

оставената, сбръчкана черупка.

А щом изгря луната на небето

отнесох го в клокочещата дупка.

 

Преминах с мъка този път въртежа,

но стигнах пак до бездната невидима.

Оставих я на рибите с надеждата

че те ще й спасят честта и името.

 

На връщане поспрях се от усещане,

след мен че чувам плясък с настървение.

ПрокЪлнати от хората се срещат,

и в мъката си търсят избавление.

 

А аз останах сам сред село мъртво.

Понякога припявам си самичък.

Тук времето минава с тихи стъпки,

изгубено навярно из горите.

 

Понякога в клокотника отивам

присядам до въртежа и запявам.

Да жаля за човеците от селото

и вещицата кротка, не преставам.

 

А нейде сред недрата на скалите,

от своята ненужност полудяла

притихнала, заслушана в гласа ми,

очаква ме да вляза риба бяла.

 

И може някой пътник неразумен,

да бъде изненадан и учуден,

в нощта че от клокотника дочува

припяване със признаци на лудост.

 

by Nicky