Слънцето отчаяно кърви,

рони се по улиците сухи.

В мен отчаяно боли,

боря се със сетивата глухи.

Страдам в истини заровена.

Моля се за ден покой.

И душата ми отровена

пак крещи, че иска да си МОЙ.

Да простя аз пак направеното.

В огън от любов да изгоря.

Да възкреся и онова - забравеното,

ревността си в подчинение да преродя.

Да те следвам, да ти вярвам, да те слушам.

И да се преструвам, че не ме боли.

Нощем примирена в тебе да се сгуша,

да забравя от очите как вали.

Сутрин пак да те изпратя и целуна.

Да остана с спомените от нощта.

Щом си тръгнеш, аз като ранена струна

търся спомени и нежност в пепелта.

Да премислям всяка своя дума.

Летен зной във кървавите рани.
И да плащам някаква безумна сума,

за да нараняваш чувствата ми неразбрани.

Да говоря тихо, подчинено.

Да не викам и не те обиждам.

Не разбра, че всичко си за мене,

трябва да не чувам и не виждам.

Това ли искаш ти - робот?

Който всичко да ти дава.

А пък аз желая само тоз живот,

в който любовта ти с мен остава.

Без лъжи и фалш, и без измама.

Без сърцето мое да се прави.

Само обич, истина, да бъдем двама.

Без да крия - страх ме е, че ме забрави!

Без да бъдеш роб, а аз робиня.

Без на болката да се обричаме!

Времето дотук тъй бързо мина,

закълни се винаги да се ОБИЧАМЕ!!!