Роб и Робиня...
Слънцето отчаяно кърви,
рони се по улиците сухи.
В мен отчаяно боли,
боря се със сетивата глухи.
Страдам в истини заровена.
Моля се за ден покой.
И душата ми отровена
пак крещи, че иска да си МОЙ.
Да простя аз пак направеното.
В огън от любов да изгоря.
Да възкреся и онова - забравеното,
ревността си в подчинение да преродя.
Да те следвам, да ти вярвам, да те слушам.
И да се преструвам, че не ме боли.
Нощем примирена в тебе да се сгуша,
да забравя от очите как вали.
Сутрин пак да те изпратя и целуна.
Да остана с спомените от нощта.
Щом си тръгнеш, аз като ранена струна
търся спомени и нежност в пепелта.
Да премислям всяка своя дума.
Летен зной във кървавите рани.
И да плащам някаква безумна сума,
за да нараняваш чувствата ми неразбрани.
Да говоря тихо, подчинено.
Да не викам и не те обиждам.
Не разбра, че всичко си за мене,
трябва да не чувам и не виждам.
Това ли искаш ти - робот?
Който всичко да ти дава.
А пък аз желая само тоз живот,
в който любовта ти с мен остава.
Без лъжи и фалш, и без измама.
Без сърцето мое да се прави.
Само обич, истина, да бъдем двама.
Без да крия - страх ме е, че ме забрави!
Без да бъдеш роб, а аз робиня.
Без на болката да се обричаме!
Времето дотук тъй бързо мина,
закълни се винаги да се ОБИЧАМЕ!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
