Роб и Робиня...
Слънцето отчаяно кърви,
рони се по улиците сухи.
В мен отчаяно боли,
боря се със сетивата глухи.
Страдам в истини заровена.
Моля се за ден покой.
И душата ми отровена
пак крещи, че иска да си МОЙ.
Да простя аз пак направеното.
В огън от любов да изгоря.
Да възкреся и онова - забравеното,
ревността си в подчинение да преродя.
Да те следвам, да ти вярвам, да те слушам.
И да се преструвам, че не ме боли.
Нощем примирена в тебе да се сгуша,
да забравя от очите как вали.
Сутрин пак да те изпратя и целуна.
Да остана с спомените от нощта.
Щом си тръгнеш, аз като ранена струна
търся спомени и нежност в пепелта.
Да премислям всяка своя дума.
Летен зной във кървавите рани.
И да плащам някаква безумна сума,
за да нараняваш чувствата ми неразбрани.
Да говоря тихо, подчинено.
Да не викам и не те обиждам.
Не разбра, че всичко си за мене,
трябва да не чувам и не виждам.
Това ли искаш ти - робот?
Който всичко да ти дава.
А пък аз желая само тоз живот,
в който любовта ти с мен остава.
Без лъжи и фалш, и без измама.
Без сърцето мое да се прави.
Само обич, истина, да бъдем двама.
Без да крия - страх ме е, че ме забрави!
Без да бъдеш роб, а аз робиня.
Без на болката да се обричаме!
Времето дотук тъй бързо мина,
закълни се винаги да се ОБИЧАМЕ!!!
© Петя Терзийска All rights reserved.
