Робот
Тъй дълго в самота живях
и осъзнавам го едва сега.
Загубила се бях. Къде? Не знаех.
От мене нямаше следа.
Не виждах, не усещах. Нищо!
Като робот без управление
повтарях нечии движения.
И чаках оня миг да се разпадна
и дойде краят, моето спасение.
Създателят оказа се добър,
не само оцелях, но дишам...
Аз май съм новият му вариант -
да раждаш се от развалините.
Дори и мисъл се поражда...
възможно ли е в тоз момент?
Сега не искам да гадая, после.
От тишината се роди живот
и с вик събуди ме от мрака.
Аз вече май не съм робот,
щом мога и да плача.
Какво ли име да си дам?
Тъй сложничко е още.
Но скоро и това ще стане
и някой ще протегне ми ръка,
за да измъкне ме от края
на лутането ми сега.
Къде си? Тук съм! Приближи се!
... тъй близо сме до Рая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариана Вълкова Всички права запазени
