Робот
Тъй дълго в самота живях
и осъзнавам го едва сега.
Загубила се бях. Къде? Не знаех.
От мене нямаше следа.
Не виждах, не усещах. Нищо!
Като робот без управление
повтарях нечии движения.
И чаках оня миг да се разпадна
и дойде краят, моето спасение.
Създателят оказа се добър,
не само оцелях, но дишам...
Аз май съм новият му вариант -
да раждаш се от развалините.
Дори и мисъл се поражда...
възможно ли е в тоз момент?
Сега не искам да гадая, после.
От тишината се роди живот
и с вик събуди ме от мрака.
Аз вече май не съм робот,
щом мога и да плача.
Какво ли име да си дам?
Тъй сложничко е още.
Но скоро и това ще стане
и някой ще протегне ми ръка,
за да измъкне ме от края
на лутането ми сега.
Къде си? Тук съм! Приближи се!
... тъй близо сме до Рая.
© Мариана Вълкова All rights reserved.
