И всичко почна "само" с възпитание –
да се държиш "нормално" според всички "норми",
да придобиеш повечко "самосъзнание"
за "ред" и "разум" с всичките им форми.

И власт, и воля, и образование,
и слабост, и манипулации, закони...
И болка, вечен мрак, ридание...
Едните плачат гладни, други – със милиони...

Морал и зло... И правилно, и грешно.
И нощите, и дните са прекарани в страдание.
И тоя път да следваш... тъжно... смешно...
Изпратени безчет молитви без призвание...

Във самота, презрение, самопризнание,
и празнота, и всичко сладко в нея,
във радост, грешки, наказания –
вървим надето вятърът на мислите ни ни отвее.

Въпросите... дали се раждаш празен, кух
и егото си със "медали" пълним.
Да... всеки притежава този спортен дух,
особено от болката безмълвна.

За злато... щастие... венец...
и аз бях гладен за внимание...
Ала не всеки става първенец
и там прегръща своето страдание

Промъква се и най-голямата ирония –
там, дето винаги ще бъдещ пръв –
потънал в собствената си агония
да пишеш ти щастливо думи с кръв...

Да сложиш старт на тоя кръг порочен,
да искаш да избягаш и останеш,
да си препречваш пътя сам, а впрочем
единствено за сламка да желаеш да се хванеш.

И се протягаш пак към сладката си дрога,
редиш молитви пак във отчаяние и чакаш
таз сламка – радост (оптимизъм) Богът
не те спасява май напълно сякаш...

И след това характер го наричаш,
като табела "аз не съм изгубен" –
със всичкото, което ще отричаш,
добре дошъл в света ми чуден.

Стоиш си сам във нищото на мрака...
И сам ще можеш ти да избереш верига
да гони със дрънченето си самотата,
дорде не се решиш, че стига.

Животът... тая гадна кучка-нимфоманка
и импотентен туй ме прави даже,
че няма да съм вече кръвна банка.
Готов съм вече... стегнах си багажа.

Смелост или глупост... пълзя по тая нишка тънка
и винаги съм първи аз във боя.
Свободен съм... пък нека съм издънка...
Махнете се от мене!... Болката е само моя!

Ала уви... и чувствата не питат...
Забивам меча... спирам аз да тичам
и бурни вихри в мене се преплитат.
Не искам аз... ала любов... пред тебе коленича.

Да... осъдете ме!... Разчитам на присъда.
Разбрах, че кой съм аз – не зная...
Не съм и туй... ала не мога друго аз да бъда.
"Съдба" ли казвате? Все тая...

Из всичкото на нищото поскитах.
Не ме пречупва тая гледка вече.
Дори не помня аз защо се питах
"Аз бях... и съм" е толкова далече...

Самотни заедно стоим си всички,
забулени във мрак от мисли тайни.
Щастливи ли ние сме сам-самички?
И трябва ли да е тъй крайно...

А истината, като нестинарка,
през пламъците се промъква боса...
И те премазва тя като хлебарка...
"Защо?" е отговорът на въпроса.