Мирослава.1 (Мима Иванова)
37 86
19.06.2019 г., 19:31 ч.

Родина 

  Поезия » Друга
647 1 3

Нека други потъват в подвижните пясъци 

на далечно небе, по-дълбоко и щедро, навярно.

Нека чужди звезди ги опиват със блясъка

на лъжовни надежди и приказно-златни съблазни.

 

Аз оставам. В тази моя земя на очакване,

с нестинарската алена жар, дето мами нозете,

със войводи, които самодиви оплакват

и с онези запели отвъд паметта колелета.

 

Тук оставам. Под божурено-бели съзвездия,

дето всички пътеки за босите стъпки са мои.

Всяко стръкче тревица е вплетено в моите вени

и крайпътният камък с гласа на сърцето говори.

 

Знам, че само тук дишам наистина жадно

и прегръща ме вятърът летен, попил маранята.

От иконата стара в порутена църквица хладна

гледа кротко Исус и протяга ръка в тишината.

 

Нямам друго, единствено тази утеха –

да съм истински жива с дълбоко зарития корен,

който себе си сбъдва със тихата сила, поета

от самото сърце на земята и ръката на Бога.

© Мима Иванова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??