Родина
Нека други потъват в подвижните пясъци
на далечно небе, по-дълбоко и щедро, навярно.
Нека чужди звезди ги опиват със блясъка
на лъжовни надежди и приказно-златни съблазни.
Аз оставам. В тази моя земя на очакване,
с нестинарската алена жар, дето мами нозете,
със войводи, които самодиви оплакват
и с онези запели отвъд паметта колелета.
Тук оставам. Под божурено-бели съзвездия,
дето всички пътеки за босите стъпки са мои.
Всяко стръкче тревица е вплетено в моите вени
и крайпътният камък с гласа на сърцето говори.
Знам, че само тук дишам наистина жадно
и прегръща ме вятърът летен, попил маранята.
От иконата стара в порутена църквица хладна
гледа кротко Исус и протяга ръка в тишината.
Нямам друго, единствено тази утеха –
да съм истински жива с дълбоко зарития корен,
който себе си сбъдва със тихата сила, поета
от самото сърце на земята и ръката на Бога.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мима Иванова Всички права запазени
