Родино моя
Родино моя, знам че не веднъж
във тебе диви орди са вилнели,
подгизвала си от невинна кръв,
и викове предсмъртни са ехтели…
Плячкосвана, разпъвана на кръст,
възкръсвала си ти от руините
и пак въздигала си гордо ръст,
изграждайки свободна бъднините.
Но днес, уви, стоиш на колене
и кървави са твоите сълзи,
че си сразена не от врагове,
а от изменници на своите предци.
Ти помниш воините на Самуила -
слепци, предвождани от едноок,
а днес пред зрящите върви “месия”
повярвал си, че е върховен Бог…
Ти страдаш за децата си, Родино,
прокудени далеч от бащин дом -
без вяра в бъдещето обозримо,
те болката си носят мълчешком.
Ти плачеш за мечтите поругани,
на хората с мазолести ръце
и те болят нанесените рани
от властници, родени без сърце!
Напразно чакаш пак да се пробуди
гневът в заспалия балкански лъв,
че свършиха се веч’ онези „луди”,
готови да пролеят свойта кръв -
за правото свободни да живеят,
без страхове за утрешния ден
и пред децата си да се гордеят,
че част са от народа възроден!
Любомир Попов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Попов Всички права запазени
