Роза с бодли

Роза с бодли

С една червена роза започна светът ми –
като пулс в ръката, като първи дъх.
Ти беше всичко, което вярвах, че ще скрие
страха от самота, студеният ми мрак.

Но времето — жесток и тих предател —
разлисти обичта ни като книга без край.
И думите угаснаха, а мълчанието стана
тежест, що в душата бавно се впива и расте без край.

И всяка радост, всяка рана,
се вплетоха във нишка от светлина и прах.
А днес усещам тръните – не в ръката, а в гърлото –
и всяко „Обичам“ кърви, вместо да лекува.

Да се боря ли за теб, докато губя себе си?
Да остана ли в огън, който вече не топли?
Любов ли е това, щом превръща ме в сянка?
Или е урокът, че понякога „вечно“ боли?

Но знай: ти си първата ми роза,
първата ми рана, първата ми светлина.
И дори ако трябва да тръгна сама –
ще нося твоя образ, вграден като съдба.