Розовият камък
Уви, не вярвам в розовия камък.
Но моето момиче вярва в него.
Затуй твърдя, че тя е по-голяма,
по-мъдра, по-възвишена от мене.
Това, което всеки път се случва
незримо между камъка и нея,
не мога да сравня със нищо друго,
не мога и докрай да проумея.
Душа-небе е моето момиче.
Да знаете например как излиза
от църква – вдъхновена и лъчиста,
Светият Дух по челото я близнал.
Каква несиметрична справедливост.
На някои е съдено да вярват –
такива като моето момиче,
което вярва в розовия камък.
А мойта орисия е, невярващ,
да вярвам свято в моето момиче.
Най-щедрата присъда и награда
е шансът точно нея да обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени
