Ръка подай и с лудата литни
На Тони
Все някак нашироко ги кроих
мечтите си, от дрипи и атлази,
пробойните запълвах с тъжен стих -
дано искрата жива да запази.
Дали защото вярвах си сама,
на копието връх - душа наивна,
дори сред бури, тръни и тъма,
в понори зли и пропасти не кривнах.
Мерило беше любовта и все
подвеждаха я друмите бездомни,
изритваха я злобно, като псе,
а тя с добро и юдите запомни.
С крилата ѝ крилати са. Почти.
Защо един тогава не полита?
Защото нямат нейните мечти,
звездицата ѝ - там в сърцето скрита.
Наричаха ме идиот и шут,
уж тайно, но това не ме ранява.
И в мен поетът май е малко луд
обича лудостта си. Шепа плява,
са толкова нетрайните сплетни,
те не умеят даже да мечтаят...
Ръка подай и с лудата литни,
ще видиш с мен и ада, но и рая...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
