rudin (Иван Христов)
865 1445
28.07.2014 г., 7:24 ч.

С дъх на миди и гнило 

  Поезия » Пейзажна
396 0 8

От когато се раждаме в белия свят,

почва дявол рогат във врата ни да диша

и животът ни бял, през сълзи и през смях,

преминава в борба, за която венчани сме свише.

 

Аз на влака съм пътник, летящ в коловоз

над реки, сред поляни, под Шипка епична.

Брули вятър лицето под слънчев кувьоз,

колелетата пеят приспивно-ритмично.

 

Той не спира на малките гари, лети

към морето задъхано, кротко, лениво

дето чака на кея и цяла блести

малка яхта с платна, с дъх на миди и гнило.

 

На последна стрелка влакът бяга си спря

и градът ме посреща със крясък на гларус.

В уморено чело бриз вечерен повя

и в търбуха ме взе пораздрънкан Икáрус.

 

Колко спомени тук в моя търсещ млад дух

на морето вълните със лихва ми връщат.

Все е същото то. Аз навярно съм друг.

Но в брега му наемам все същата къща...

© Иван Христов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??