С дъх на миди и гнило
От когато се раждаме в белия свят,
почва дявол рогат във врата ни да диша
и животът ни бял, през сълзи и през смях,
преминава в борба, за която венчани сме свише.
Аз на влака съм пътник, летящ в коловоз
над реки, сред поляни, под Шипка епична.
Брули вятър лицето под слънчев кувьоз,
колелетата пеят приспивно-ритмично.
Той не спира на малките гари, лети
към морето задъхано, кротко, лениво
дето чака на кея и цяла блести
малка яхта с платна, с дъх на миди и гнило.
На последна стрелка влакът бяга си спря
и градът ме посреща със крясък на гларус.
В уморено чело бриз вечерен повя
и в търбуха ме взе пораздрънкан Икáрус.
Колко спомени тук в моя търсещ млад дух
на морето вълните със лихва ми връщат.
Все е същото то. Аз навярно съм друг.
Но в брега му наемам все същата къща...
© Иван Христов All rights reserved.
