Сърцето е море
Морето пак ме вика с глас дълбок,
не шепот тих, а яростен прибой.
И аз съм сам, на този бряг висок,
в лятна глъч на гларуси безброй.
Във вените ми морска сол тече,
и всяка мисъл тръгва със вълна.
Животът ми е лодка и влече
към хоризонта моята съдба.
А Черното море е тъй безкрайно,
с мен изстрадало любов и плам.
Сърцето си оставих тук потайно,
заключено докрай в този храм.
Умиращият скелет, кораб тих,
потънал и от бури укротен.
На този бряг умиращ го открих,
към вечността е сякаш устремен.
Стоя без глас и вдишвам този дъх,
оглеждайки се в морската вселена.
Оставам тук на този скален връх,
над пяната, с вълната преродена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бончо Бончев Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
