Самотата ме наляга пак случайно.
Познатото студено чувство,
затворено дълбоко в мен,
вече става обичайно.

И ме кара пак да се замисля,
безпокойство може би навява,
но май че става ми приятно,
да съм сам със себе си за кратко.

В началото болеше малко,
може би от страх дори.
Но вече става ми забавно,
да няма вечно други.

От какво ли аз съм се страхувал.
Може би че щом отида си,
ще изгубя себе си
и така и няма да се  върна.

Ще се повтори отначало
пътят към разочарованието.
И за накрая може би останало 
ще се завърне отчаянието.

И си казвам за пореден път,
че ще ми бъде за последно.
Но май че за пореден път,
положението ще е безнадежно.

И защо изобщо се опитвам,
да се отърва от самотата?
Щом на края пак оставам,
сам, дълбоко в тъмнината.

Ще си остана сам. 
Без предателства и без промени.
И ще гледам отстрани,
света със глупавите му проблеми.