Сам бардът... и звездите студени
Горска хижа,
сняг до колене.
Вятър
в клоните стене.
Устни,
горчиво проклинат.
Заслушани горе,
звездите
светят студено.
Тъничко сърпче
луната
извива от висините.
Притихна дори
реката...
под леда в корито.
Пръстите груби
галят струните,
песен мъжка...
- душата преражда
и редят се думите
и гласът...
болка разяжда.
Сълзи се стичат
по брадата набола,
сам бардът, в хижата
куплети реди
с китарата двама,
душата гола...
с кръпки - стари следи.
За обич отминала,
дни... несподелени,
мечтани целувки,
прегръдки в мрака.
Коси уханни,
с устни разпилени.
Сърце страдално
магията още чака!
Стене китарата,
усмихва се луната,
смигват звездите,
снежинките трупат
в косите среброто,
гласът стърже,
приглася му вятърът,
огънят гасне,
от очите отдавна
отиде си топлото!
29.05.2008 г
Италия
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Татяна Всички права запазени
Brаvo comuncue!