Сам под дъжда
Нощем по пустите улици пак се разхождам. Самотен... Под лампите, дето мъждукат, вятърът тъжно косата ми роши.
Подминава ме, свит в своя шлифер, човек със каскет до очи, пред осветена витрина се спира, но пак втурва се, сякаш нещо гори.
Заръмява ситен дъждец, колкото да намокри земята. А аз на ъгъла, под стряхата скрит, все чакам да срещна Съдбата.
Но няма я... Нито жива душа, наоколо, освен мен, да се скита... Сам със себе си пак съм, си казвам, и в гърдите ми буцата свива се.
Неони красиви пак мигат, жужат, и бавно към къщи ме водят краката, пристъпвам под сенките, дето не спят,
че сам под дъжда съм, аз тихичко плача...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Добрин Петров Петров Всички права запазени