Сам си виновен
На пламъка бавно крилата погалил,
самотен скиташе в жълта сянка...
Пожари в милиони сърца бе запалил,
а сега остана насред самотата...
И празни, и жални очите му бяха,
а ръцете – облени в алени кърви,
приседна на камък един и заплака
за всичко дето сам бе погубил!
Заплака за всяка любов недарена,
за всички сърца дето беше разбил,
за всяка жена от него ранена,
за всяка горчилка що беше дарил...
Поплака и стана, и тръгна напред,
насипал бе сол в жестоката рана
„Сам си виновен, че скиташ несрет!”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Erato Eratova Всички права запазени
