Само да можех
Когато думите бяха по-леки от глухарчета
и не им трябваше вятър да се разпилеят
като парашути на десантчици,
когато полата ми, млада воланено-циганска,
галеше с дантели сабото ми предизвикателно,
а гривните на ръцете ми -
колачета на коледари в мразовит декември,
звъняха като кастанети в томителна нощ,
не мислех за разстояния - букаи върху моите глезени.
Земята бе кръгла ябълка и чакаше мен - да я извървя.
Подир години - три пъти повече от пръстите на ръцете ми,
мълчанието вече е злато, (като в изначалната заповед)
и издава присъди в кюлчета от анонимен трезор.
От цялото смугло безвремие, не поголовно, почти избирателно
хванаха "слонска" болест кумирите - въздухът орехавя.
Домовете ни се санираха в крепости за слепци.
Зад решетките на прозорците - през винкел надничат сакъзчета
и цикламено нещо мълвят в буфонада,
и не спират от сутрин до здрач.
Само да можех да чуя сигнала им, само да можех...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Комаревска Всички права запазени
