Само да можех
Когато думите бяха по-леки от глухарчета
и не им трябваше вятър да се разпилеят
като парашути на десантчици,
когато полата ми, млада воланено-циганска,
галеше с дантели сабото ми предизвикателно,
а гривните на ръцете ми -
колачета на коледари в мразовит декември,
звъняха като кастанети в томителна нощ,
не мислех за разстояния - букаи върху моите глезени.
Земята бе кръгла ябълка и чакаше мен - да я извървя.
Подир години - три пъти повече от пръстите на ръцете ми,
мълчанието вече е злато, (като в изначалната заповед)
и издава присъди в кюлчета от анонимен трезор.
От цялото смугло безвремие, не поголовно, почти избирателно
хванаха "слонска" болест кумирите - въздухът орехавя.
Домовете ни се санираха в крепости за слепци.
Зад решетките на прозорците - през винкел надничат сакъзчета
и цикламено нещо мълвят в буфонада,
и не спират от сутрин до здрач.
Само да можех да чуя сигнала им, само да можех...
© Христина Комаревска All rights reserved.
