12.07.2016 г., 7:59 ч.

Самодостатъчна 

  Поезия » Друга
436 0 0

Погалена с полъха
на самотата,
вехнеше розата
в сенките,
зад стените на гордостта.

 

Тя странеше от пламъка,
да избегне угрозата
от изгаряне в къдри от страст.
Нима е тази
участ достойна,
или по-добра е:
гаснеща сила, 
чезнеща власт,
напразно и бавно разкъсани 
на себелюбие в черната паст.

 

Не останаха славеи,
дето за нея
кървави песни да леят;
не останаха принцове
да я ухажват;
само нощта я прибра
в сенчеста пазва
и зави я в утеха
от хлад и забрава:
последната дреха,
дето остава да пази
от жило на минала слава.

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??