Погалена с полъха
на самотата,
вехнеше розата
в сенките,
зад стените на гордостта.

Тя странеше от пламъка,
да избегне угрозата
от изгаряне в къдри от страст.
Нима е тази
участ достойна,
или по-добра е:
гаснеща сила, 
чезнеща власт,
напразно и бавно разкъсани 
на себелюбие в черната паст.

Не останаха славеи,
дето за нея
кървави песни да леят;
не останаха принцове
да я ухажват;
само нощта я прибра
в сенчеста пазва
и зави я в утеха
от хлад и забрава:
последната дреха,
дето остава да пази
от жило на минала слава.