Стоя под нощното небе и гледам към звездите.
Не помня от кога вървя. Не броя вече дните.
Една звезда погледна ме, намигна ми и рече.
Хей. Накъде вървиш. Изгуби ли се ти човече.
Ааа не. Отвърнах аз. Към щастието крача
от дълго време вече, усещам близо здрача.
А тя учудено ме пита.
Но как така вървиш към НЕГО, а други с тебе няма?
Огледах се. Какво ли става? В началото ний бяхме двама.
По пътя нейде се загубил другаря мой в живота.
От нашто петолиние остана само нота.
Кога ли станало е туй? Почесвам се. Не знам.
Дори не съм видял кога останал съм аз сам.
Та всъщност накъде вървях... Обърках ли посоката???
Забравата е може би от всички най-жестоката.
Обърнах се. Не бях и сам.
Защото скрита в тъмнината,
във сенкине вървеше там
и следваше ме самотата.