Сапфирена тишина
Нощта превърна се във клада черна...
тишина.
Пламъците зейнаха във прах и пепел...
бездна.
Гората с пукот в мрак безпомощно изтля...
безсилна.
Ехото със свито гърло в тежка болка...
кресна.
Изгоря... клоните разперили крила...
застинаха.
Полегнаха тревите във пръстта гореща...
смазани.
Изстенаха светулките, във парещ дъх...
угаснаха.
Паяче се сви във мрежата от нишки...
недоплетени.
Гръмотевица във тътен изсвестя...
просветна.
Облак в черно от безсилие се свлече...
коленичи.
В прощален шепот листопадът онемя...
изстена.
Към луната полетяха ято сажди-птици...
еретици.
Не издържа небето горко се разплака...
спусна се.
През воала черен, черни сълзи капеха...
сапфири.
От болка върху гората мъртва падна...
срути се.
Вятърът приседна по земята тихо и...
засвири.
Лъчи протегна слънцето, за да лекува...
раните.
В звезден дъжд над кладата се сипна...
светлина.
Земята тихичко въздъхна и разтвори...
дланите...
Гората още диша!... Сапфирено царува...
в тишина!
19.08.2023г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Теодора Атанасова Всички права запазени
