Сбогуване
Прегоря лятото, като свлечена кожа на гущер.
Хладно е, след дъждът завалял.
Мирише на есен и огоряло стърнище.
С дъх на мокро куче тича вятърът
по тревите, до охра излъскани.
И е бременна с утрото вечерта.
Цвят кехлибарен наливам в тумбеста чаша
и наметнал жилетка, гледам от терасата
как решиш косата си преди лягане.
А звездите смутено пристъпват на пръсти
и ръсят бисерен, светулков прашец
върху раменете ти голи.
Като златиста коричка на хляб,
домашно опечен, кожата ти топло ухае.
Сгушен до теб, събрал душата си в шепи -
свещено пламъче, ще се помоля, без да те будя.
Не си отивай, последна моя мъничка нежност!
Луната още не е огряла и е далече зората!
Недей! Дълги са вечерите, когато те няма!
Почакай! Само да намеря верните думи...
Много скоро, когато съвсем остарея,
ще се сбогувам с теб в някое утро дъждовно.
Ще се сбогувам с теб, без да разбереш, че го правя.
И ще стане тихо и тъжно, като в празен театър.
С мен ще тръгнат само студеният дъжд
върху лицето ми пламнало и онази целувка,
за която устните винаги са студени.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тасо Всички права запазени
