В мечтите си често пътувам далече
и куфари стари съм стегнала вече.
Пътувам към свят нов, непознат,
че той ме омайва като опиат.
И ето, мечтата ми стана реална -
тръгнах изплашена, сантиментална,
отправих се заедно с вятъра само,
да търся нещо непознато, голямо...
Часовникът отмерваше сякаш едва,
пътувах през чужди градове, села,
пътят се виеше дълго безкрайно
и само луната ме следваше тайно.
С изгрева стигнах до град непознат -
забързан, огромен и чудноват,
пред мене изправи се красота голяма,
но търсех да видя две очи само.
В мечтите си често пътувах далече,
но стана реалност мечтата ми вече.
© Мая Николова Всички права запазени