Сеч из корен
Стъблото на живота се калява
с несгодите, разлистили му клоните.
Невръстните набързо помъдряват
и зреят в свойта късна бяла пролет.
А царството в земята на невежите
се слави с проклетѝя и безсмъртие.
Глупаците не лягат на надежди,
не вярват в Бог и нямат милосърдие.
Не знаят как в очите завалява.
Живеят по принудата на факта,
че никой в този свят не оцелява
без сам да се сниши на свойте лакти.
А ние сме до корена и чакаме,
поливайки със чувства и добро
копнежите си още неизплакали –
фиданката ще стане ли дърво?...
Но дебнат ни бездушните във мрака,
досущ като чакалите – от глад.
Не търсят плодовете от земята,
а яростно секат за нов приклад...
И аз, пропит от гняв и съжаление,
размахвам поетичните си пръсти.
Уж гоня враговете с вдъхновение,
а стискам зъби в ступор... и се кръстя.
©тихопат.
Данаил Антонов
28.02.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
